If only….

Ако беше все още дете щях да дам всичко от себе си, за да бъдеш наивна и вярваща безкрайно много години, да останеш на 7 и все да задаваш въпроси, непрестанно да питаш за хората, птиците, старостта и морето.

Ако бях все още дете щях да вярвам в мечтите си винаги, да играя безкрайно игрите си и да знам, че смехът ни лекува и най-страшните работи.

Щях да спра да искам да съм възрастна и да порасна като каките, в мигом щях да забравя игрите на големите и техните желания.

Щях да вярвам на всеки и всичко, но най-вече в себе си. Bw_girl_running_lumos

 

 

 

 

 

 

 

 

Любов

Той обичаше приказки, на нея й харесваше  да измисля истории с неочакван край.

Той обичаше да я дразни с нелепи смешки, тя се успокояваше от присъствието му.

Понякога я смяташе за глупава, тя никога не подценяваше умението му да разбира без обяснения.

В очите му тя виждаше събрана цялата любов, от която имаше нужда, за да живее. Той не винаги разбираше действията й.

Лежеше до него и просто го гледаше.

През последните петнайсет години го правеше толкова често, че бе станало нещо като тайният й нощен ритуал. Тихо влизаше в стаята му и за да не го събуди се свиваше на пода до леглото му. Обичаше да си представя, че подрежда мислите му /напоследък мрачни и объркани/ и изтрива страховете му, докато спи.  Гледаше го и в тъмнината разбираше толкова неща,  които през деня й убягваха.

Тази нощ искаше да запомни всеки жест на лицето му, всяко потрепване, всяка въздишка, за да отнесе спомена със себе си на онова място, на което щеше да прекара остатъка от живота си….

Роди го преди петнайсет години, но казваше, че връзката им е започнала много по-рано. Разбираха се без излишни думи и рядко си казваха колко много се обичат, а когато някой от двамата излъжеше помежду им се настаняваше тягостно мълчание.

Така стана и в онзи ден, когато той се прибра и тихо влезе в стаята си, а стомаха й се сви на топка и тя разбра, че се е  случило нещо различно, нещо, което щеше да преобърне живота им завинаги.

Последваха разпити, полицай, безизразни физиономии на държавни чиновници, които обвинително гледаха сина й, часове наред писане, говорене, празни  думи и безсмислени заплахи.

За нея едно единствено изречение, прошепнато от него, докато държеше в ръце лицето му имаше смисъл „Стана неволно“…

Тя пое вината. Не искаше той да прекара остатъка от детството си в поправителни домове за малолетни в компанията на възпитатели със съмнителни намерения и на малки престъпници. Призна се за виновна, а на системата не й беше нужно нищо повече. Убиецът бе разкрит.

Утре той заминаваше – много далече и завинаги, но тази нощ тя беше с него, за да го събере целия  в кътчетата на своето съзнание. Това бе единственото, което можеше да направи. Той беше нейният свят, нейният живот, нейната първа и последна любов……….

Lubov_PIC