Историята на моето влюбване в телевизията прилича на пъзел, който се опитваш да подредиш години наред, защото все някоя фигура е изгубена, друга е почти подходяща за мястото, на което е поставена, но не съвсем, а трета е сложена някъде с пълното знание, че не й е там мястото.
Историята ми е пълна с разнообразни на вкус преживявания, трудни за преглъщане хора и болезнени моменти, заради което прилича на приказка, от която вече не мога да изляза, дори да поискам. Приказка, в която са проляти и сълзи, скрити са обиди, премълчани са истини, но са получени и двойно повече усмивки, щастие и смисъл.
Понякога си мисля, че това е най-несподелената любов в живота ми, защото дадох твърде много, а получих малко, но както всяка любовна история и в тази не можеш особено да контролираш емоцията, чувствата и привличането, когато ги усетиш в себе си. Твърде често и аз се изгубвам в нея, защото годините вече са доста, а част от хората, които срещнах по пътя си са без имена в съзнанието ми, но живеят там с думите, които ми оставиха, с нещата, на които ме научиха, с моментите, които заедно живяхме.
Избраха ме за водещ на сутрешен блок в една от малкото кабелни телевизии през 1999 година. И досега незнам как и защо се спряха на мен, тъй като по онова време ревностно пазех останки от северозападния си диалект, с който ме бяха приели студентка във Факултета по журналистика и масови комуникации. С диалекта се справих изключително бързо, с провинциалното мислене – не толкова. Всеки ден бях на жив ефир, нямаше ауто-кю, голям екип или човек, който да се грижи за PR-а ми в медиите. Всичко се учеше в крачка, а за да не се главозамайвам от позицията си на водещ, след ефир правех анкети по улиците :))) Питам се как ли биха реагирали днес някои от най-лустросаните водещи, пък било то и на кабелни телевизии, ако главният им редактор ги накара да вършат такава работа след ефир……
Беше изключително смущаващо и притеснително да спираш случайни хора по улиците, за да им задаваш нелепи въпроси, докато бързат за работа сутрин, но като всяко смущаващо нещо, през което минаваш и това те учи на изключително важно умение – как в една минута да намериш точния подход към непознат човек. След година водене на сутрешен блок бях свалена от ефир и слава Богу, оставена да се науча да правя видеа, кратки филмчета, рубрики, анкети – разбира се 🙂 Беше етап, в който исках и можех да посветя цялото си свободно време на телевизията, монтирахме нощем, давахме дежурства рано сутрин, за да преглеждаме пресата и да сканираме заглавията на вестниците, следяхме новините от световните медии, правехме всичко онова, което се изискваше от редактори и репортери в един сутрешен блок, за съжаление, обаче това място си остана малка кабелна телевизия, но пък от нея тръгнаха доста хора, познати днес като лица на големите телевизии. Аз не бях от тях.
По онова време бТВ тъкмо стартираше, набираха се хора тайно, търсеха се всякакви връзки, контакти и далечни роднински отношения, за да влезеш в голямата нова частна телевизия. Както се досещате аз не намерих такива….
Напуснах малката кабелна телевизия и следващите няколко години работих в също толкова малки като „Канал 3“ тогава на Сашо Диков, „7 дни“, „Ден“……съмнявам се, че мога да си спомня имената на всички, през които минах за по няколко месеца или година, преди поредното предаване да изчезне, поради липса на финансиране, нечие безумно решение или неподходящ екип.
Бях се примирила с факта, че не мога да вляза в „големите“ отбори, когато разбрах от приятел, че БНТ правят толк – шоу с Марта Вачкова и търсят хора. Бях готова на всичко, за да стана част от този екип, от тази телевизия, от този проект. Никой не ми поиска „всичко“, защото интервюто за работа бе с журналиста Живка Гичева, познато лице и кадър на Националната телевизия, която умееше също толкова бързо, колкото вече и аз да напипа най-скритите желания на един млад човек и да извади на показ амбицията му, така че на втория месец бях „нейното момиче“. Тогава не си давах сметка, че за всеки комфорт, спечелена набързо симпатия или доверие се плаща, а разменната монета обикновено е свободното ти време, личния живот и куп ценни хора, които постепенно си тръгват, когато осъзнаят, че не могат да намерят своето място между пътуванията, снимките и монтажите. През седмицата, през уикендите, по време на празници екипът ни работеше. Това беше времето, в което научих много за телевизията, за хората, за битките и задкулисието, за малките репортери и големите продуценти и ако тогава бях малко по-мъдра и в пъти по-хитра, професионалния ми живот щеше да се развие в друга посока.
Живка Гичева загина в автомобилна катастрофа през 2009 година, година или две, след като БНТ свали предаването „Защо не…с Марта Вачкова“. И сега чувам често гласът на Гичева, усещам огромната енергия и мощ, с която увличаше хората около себе си и палеше у нас – малките – интерес към телевизията и всичко, което се случва там. За нея са казани и добри и лоши неща, но истината винаги е някъде по средата. Мир на праха й.
След нея изгубих най-добрият си приятел, най-близкият ми човек по онова време в БНТ, операторът, с който снимах повечето от видеата за това предаване. И той като Живка си отиде неочаквано, без да сме се сбогували, без да сме си казали толкова важни неща, не успях да му отговоря „Защо съм тревожна, Кой ме е обидил и Защо не вярвам повече в себе си“, не можах дори да му кажа своето голямо „БЛАГОДАРЯ“. Отнесе огромното си сърце, непробиваем оптимизъм и наивната си вяра, че всичко ни се случва за добро. С него все още ми е трудно да се разделя в сърцето си, защото често се опитвам да му кажа онова, което не успях тогава…
След периода БНТ реших, че повече няма да си играя на телевизия, че няма да страдам по неуспешни ефири, зле направени интервюта и постоянна липса на време. Около година се опитах да стоя на бюро, да започвам и приключвам работния си ден в строго определените за това часове, да взимам заплатата си навреме и да чакам със седмици благоволението във вид на подпис от поредния административен служител, който ядеше мазна баничка в 8 сутринта под бюрото си и можеше да направи интрига и от поздрав за „Добро утро“. Не издържах.
Започна периодът „Сблъсък“. За Иван и Андрей е написано, казано и показано толкова, че едва ли аз съм човекът, който трябва да ги коментира, не бих си го позволила, защото това е едно от най-нечистоплътните неща в нашата професия. Ще кажа само едно: никога не съм се чувствала като подчинен в тяхно присъствие, защото бяха готини шефове, но в същото време никога не съм подценявала толкова уменията и знанията си, както през онзи период.
След „Сблъсък“ дойде и „Преди обед“. Телевизията отново беше бТВ, тази същата, която години по-рано бях смятала, че е маркирана територия за богоизбрани. Там работех с цялото си сърце, воля, ум и желание, на които бях способна, защото ми харесваше идеята. Всеки сценарии, който написах през този период, всеки гост, който канех и всяка тема, която разработвах минаваше през душата ми, и когато напуснах това място, част от мен опустя. Но както казват, хората не напускат работата си, особено ако я обичат толкова много, те напускат шефовете си……
Днес, след този извървян път, след всички спечелени и изгубени битки, провали, върхове, страхове и успехи започвам сама да създавам видеа, филми, реклами, сценарии, текстове, защото вярвам, че това е моята професия и защото знам, че все още има смисъл. Продуцентска къща „One Media“ се роди като продължение на всичко онова, което винаги съм правила със сърце и по убеждение.
Притеснява ме фактът, че хора, с твърде малко опит, знания и умения си вярват повече, отколкото добрите професионалисти в бранша, притесняват ме креслите, преструвките, фалша и измислените герои, момченцата с камерите, които снимат и могат всичко, защото са „дигитални специалисти“, но още повече ме смущава статистиката, че тези хора печелят доверието на зрители и клиенти.
#One Media
#Video
#Fimmaking
#Television
#bTV
#BNT
# Talk show
Dani Rangelova 