Смотлата с очилата от първия чин

 

DSC_0073

Тя винаги седеше сама. На първия чин. Не говореше с никого нито през часовете, нито в междучасията. Чуваха гласа й единствено в моментите, когато я изпитваха или когато по принуда отговаряше на някого. След първата година вече никой не я доближаваше, а и тя не гореше от желание да е близка със съучениците си.

С годините свикнаха дори да не й се дразнят, приемаха я като част от интериора на класната стая, тя никога не участваше в щуротиите, измислени в междучасията, в организираните бягства от час или в купоните след училище. Не знаеха почти нищо за нея, освен очевидните факти – учи се добре, спокойна и тиха е, крайно скучна и слава Богу неконфликтна. Някъде на третата година в гимназията разбраха, че иска да кандидатства медицина и някак всички приеха за нормално, че прекарва времето си основно в четене и зубрене.

Последната година всички бяха в трескава подготовка за кандидат-студентските изпити, обсъждаше се кой при кого се подготвя, какви са парите, които дава на преподавателя, в кой университет ще кандидатсва и коя специалност е по-перспективна. Все по-често съучениците й идваха недоспали в училище, защото бяха учили по цяла нощ, а на сутринта ги чакаше поредното контролно в клас.  Повечето от тях знаеха, че това е единственият им шанс да се махнат от малкия град, да пътуват, да учат и някой ден да работят мечтаната работа.

Дори, когато тя рязко влоши успеха си точно през последната година на никой това не му направи особено впечатление – приеха го като поредната й странност. Проявиха типичното за тийнейджърството безхаберие, когато става дума за проблеми, далечни от техните. „В крайна сметка да прави, каквото ще, щом така е решила, ‘ма т’ва е много тъпо всеки случай“ бяха малкото коментари по неин адрес. И дните си минаваха така на бърз оборот за всички улисани в своите драми, тестове, графици. Всеки от тях вярваше, че мечтата му е най-важното нещо в този момент и нищо друго не е от значение. На бързо решиха, че балът ще е на някакво място извън града – в планината, за да не е много официално, а пък и за да прекарат за последно 2 дни заедно.

Никой не се впечатли от факта, че смотлата от първия чин отказа да дойде с тях. Дори на бала им, дори на последната им вечер заедно. Наеха автобус към мястото и заминаха всеки с новите си дрешки, с по една скрита бутилка за всеки случай и в очакване на нещо „яко“.

Двата дни минаха бързо в танци, веселби и пиянски истории, гарнирани с някоя и друга драма за това как Гошко пет години не забелязвал, че Лилето е тайно влюбена в него, а пък Мимето не казала на най-добрата си приятелка – съученичка, че е преспала с гаджето й.

Прибраха се със същия автобус, с който потеглиха, с тази разлика, че на влизане в града ги спря полицай, познат на класния им. Учителят им слезе и след кратък разговор с униформения се качи при класа.

Стоеше безмълвен, кръвта се беше отдръпнала от лицето му, а обичайното шеговито изражение бе отстъпило място на объркването, което за пръв път виждаха у него, от както им беше класен ръководител. Не знаеше как да започне, гледаше всеки един от тях и не можеше да проговори:

ТЯ се беше самоубила.

Смотлата с очилата от първия чин, която така и никой не се опита да разбере за пет години, прекарани заедно всеки ден.

После научиха, че семейството й не могло да си позволи нито да я изпрати на бала, нито да я подготви за кандидат-студентските изпити. През последната година беше проумяла, че колкото и да се труди тя никога няма да следва, защото техните нямат пари за образованието й. Сумата, която трябваше да отделиш, за да изпратиш детето си в столицата да учи за някои семейства в края на 90те беше непосилна. И докато съучениците й пърхаха около нея, превъзбудени от възможностите, които им предстоят и светлото им гарантирано бъдеще, тя беше осъзнавала, че нейната мечта да учи медицина е една смешна илюзия.

……..

 

Пиша тази история, не за да оправдая гузната си съвест, че бях част от стадото, което нито за миг не прие различния от общото звучене човек. Споделям това, защото с годините осъзнах, че зад най-високите стени се крият най-крехките хора, че зад всеки труден характер прозира истина, до която мъчно достигаме.

Споделям тази случка, защото моето дете днес също е ученик и сигурно ще срещне по пътя си различни хора, всеки със своя характер, чудатост или поведение. С цялото си сърце се надявам, че синът ми няма да допусне нашата грешка. Вярвам, че някой ще види, ще усети, ще чуе отчаяния вик за помощ през тишината и ще разтърси човека с изгубените надежди. Надявам се, че днес вие ще поговорите със смотлата с очилата от първия чин.

 

В памет на Кристиян

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s