Добро утро !

 

На времето баба ме учеше, че човек се познава по начина, по който поздравява като те срещне. „Не може ли, баба едно Добрутро да каже не струва пет пари“ казваше тя и много държеше внучетата й да не я „посрамват“ и където влизат първо „Добър ден“ да кажат.

От малка запомних, че както и да си се събудил, каквото и да ти се е случило, като влезеш някъде първо трябва да поздравиш. Може нищо друго да не кажеш, ако не ти е до говорене, излишните шеги също можеш да спестиш, ако пък ти е твърде мрачно на душата и усмивка да не покажеш, но един поздрав нищо не ти струва.

Случи се така, че през годините работих на различни места с различни хора и често се налагаше да си създавам първото впечатление за тях от  начина, по който сутрин поздравяват….или не го правят.

Незнам дали е от възрастта, но откровено започнах да се дразня, когато виждам, че млади, красиви, образовани и „много отворени“ на приказки хора, всъщност това с „Доброто утро“ хич не го умеят.

В момента ползвам два офиса, в които работя. В единия от тях наскоро дойде младо момче, което седи точно срещу мен. Всяка сутрин аз влизам и поздравявам всички, всяка сутрин той мълчи, сяда срещу мен, забучва слушалките си в ушите и започва работа, смръщен и съсредоточен. След пет минути става, отваря кофичка с кисело мляко и започва да се храни пред компютъра. Той се храни, аз го гледам, е така безсрамно, в неговите очи сигурно и без друго съм олд скул лелята, която досажда с „Добрутро“ всяка сутрин. На третата лъжица здравословна закуска за cool пичове вече усеща  втренчения ми в него поглед и му става неудобно, започва леко да се намества на стола, преглъща по-трудно и съблича блузата на Calvin Кlein, за да разкрие бицепси, трицепси и  пълен комплект здрави мускули от редовното посещение във фитнеса /където също сигурно не поздравява, защото е зает със сериите от по 1000 за всяка част/.

Имам удоволствието да слушам и телефонните му разговори, всеки от тях започва с „ъъъъъ“, ‘щото все с нещо трябва да се замести пустото му „Добър ден“.  Тогава аз си слагам слушалките, но и те не могат да заглушат виковете. Разбирам, че „парата му трябва кеш“, или че „ония не са много яки, щот не се пра’и така“, разбирам и в кое заведение е бил снощи, /учудващо е що кръчми са изникнали наоколо между раждането на първото ми и второто дете/ коя му е „вързАла“ и коя „не ‘щот е тъпа и не ги разбира много нещата“.

Разбирам и безпогрешно кога е станало точно 12.00ч, защото сякаш от никъде на бюрото му се появява порция пилешка пържола филе /варена, да не помислите нещо, че е запържвана/ с малко зелена салата. Тогава аз ставам и със сумтене отварям прозореца, а той се изнася, но не защото му е неудобно от „неква си, дето му чупи стойки“, а просто, за да не настине, по тениска е все пак /въпреки че и тя е Calvin Klein/, а настине ли веднъж как ще се поддържат тия мускули, цели три дни може да не успее да стигне до залата.

Следобяд войната помежду ни вече е обявена, аз го гледам мръсно, той се прави, че ме няма. Изслушвам още дузина разговори, в които разбирам основното: „бизнес тряяя се пра’и“ и към 17ч. бизнесът хлопва кепенците „за днес толкова, и по-важни неща има“.

А аз си оставам ‘щото мойта дребна работица все не е свършена, но утре пак ще дойда, отново ще поздравя с „добро утро“ и ако тоя път не се сети да ми отговори ще сипя нещо най-накрая в това млекце.