Осмели се да опиташ

 

Резултат с изображение за жена програмист

Аз съм журналист.

От както се помня пиша, интервюирам всякакви хора – кога по-интересни, кога по-малко, каня гости в предавания, проучвам теми, факти, чета новини, но най-вече говоря – по телефона, в работата, у дома, с приятели, на семинари, на родителски срещи – с една дума и когато трябва и когато не трябва /на последното ще посветя отделна статия/.

В един момент така се пристрастих към говоренето с непознати хора по всякакви теми на всякакви места, че мъжът ми трудно излизаше с мен и винаги ме предупреждаваше „моля те без нови социални контакти тази вечер“. Сега с децата е по-лесно, той се отделя с тях, пък аз си оставам да се „разговоря“ с непознатите на плажа, в ресторанта или сред тълпата.

С една дума в осъществяването на контакти се чувствам в свои води, там ми е силата /понякога и слабостта/ и това ме кара да се чувствам добре.

Виж друго е обаче, когато седна пред компютъра. След толкова години съвместно съжителство с програмист все още не съм преодоляла страха да „разговарям“ с лаптопа си на неговия език и да се опитам да му давам поне адекватни команди, за да може работата помежду ни да върви добре. Вместо това компютърът ми е бил потърпевш след отчаяни опити да го рестартирам 158 пъти за час, защото не знам как да „зипна“, „рарна“ или отворя файла с правилното приложение, случвало се е да го наричам с обидни думи или откровено да блъскам по клавиатурата, когато изпускам краен срок, защото е решил точно в този момент да се „ъпдейтне“. Да не говорим за липсата ми на всякакви навици да затварям табове, отворени преди 3 месеца или да почиствам от време на време десктопа от ненужни вече документи.

С всички тези случки зад гърба си и категоричното ми убеждение, че аз и компютърът никога няма да изпитаме взаимна симпатия един към друг се осмелих да стана част от уъркшопа „Rails girls“ Sofia – изживяване, което ми подари едни от най-приятните и смислени дни от есента.

35553318_215933329222436_1615625383741227008_n

Самото събитие се провежда за девети пореден път у нас като идеята му е да събере на едно място момичета от всякаква възраст, които нямат никакви познания за програмирането и им покаже, че тази професия далеч не е само за „богоизбрани не-човеци“.

Организират го група страхотни, млади хора, добре познати на ай ти общността у нас. Всички те работят на доброволен принцип, за да може участничките да се чувстват достатъчно комфортно и всяка от тях да открие своите скрити заложби.

Признавам си ден преди старта на „Rails Girls“ имах сериозни колебания, защото си представях тягостната обстановка, в която група строги хора с уморени лица проверяват уменията ти, преди да те допуснат в залата и си разменят многозначителни погледи, което тотално потвърждава подозренията ти за това колко си зле и нищо не разбираш от тези компютърни работи.

appointment-beverage-business-1038670

За пореден път, поговорката за големите очи на страха се потвърди и се оказа, че нищо страшно няма, защото всички участници са на твоето ниво, а хората, организирали това събитие, освен че те посрещат с кафе и банан, ти говорят на най-достъпния и нормален език на света. Заедно правите първите си стъпки в управлението на робот, играете и се упражнявате. Нужни са ти малка доза любопитство и готовност да прескочиш собствената си граница на безопасност, за да влезеш в един нов и различен свят от този, който познаваш. В замяна на това получаваш супер свеж ментор, който е на твое разположение по всяко време през тези два дни и е готов да отговори и на най-безсмислените ти въпроси, да изслуша мрачните ти прогнози за това как ще се изложиш и да държи ръката ти на всяко упражнение, докато разбереш, че невъзможните неща съществуват само в ума ти, а света на програмирането може да е не само интересен, но и много вълнуващ. Небходимите инвестиции са две – време и желание.

 

Разбира се никой не ви обещава, че ще започнете да програмирате след втория ден на уъркшопа, но това от което със сигурност ще се освободите са някои предразсъдъци и вярвания като:

Програмирането е предимно мъжка професия, в която силният пол се справя по-добре. Всъщност писането на код или създаването на уеб приложения може да е творческа работа, в която доста жени се справят по-добре от мъжете, защото в много от случаите показват нестандартно мислене.

За да практикувате тази професия трябва да сте завършили технически университет, инженерна специалност или да сте факири по математика. Факт е, че добри програмисти са хора с по-добре развито логично мослене, но тази професия е като занаят, който се научава с много практика /и постоянно четене/. Доказателство за това са всички онези хора с дипломи по туризъм, филология или маркетинг, които успешно реализират себе си в ай ти индустрията.

HTML, CSS или конзола са термини, получени тайно от извънземен разум, които могат да разгадаят само група съветски учени. Оказва се, че това всъщност са лесни за ползване инструменти, с които можеш да опиташ и сам да създадеш свой уеб сайт.

Програмистите са сиви, скучни и асоциални типове, които прекарват почти цялото си време пред компютъра. Имам изненада за вас – повечето от тях са добре изглеждащи, ведри и усмихнати хора с приятно чувство за хумор, физика, над която често се трудят и изключително богата обща култура. В повечето случаи завързват лесно контакти и са готови да ви поканят на кафе дори само, за да ви разкажат кое е якото място, което са открили в Родопите. Или ако трябва да обобщим на чист български „easy going“ са.

В заключение на това нека само да споделя факта, че всяка втора жена у нас, станала майка е имала проблеми на работното си място, заради часът, в който трябва да си тръгне, за да вземе детето си от детска градина, честите отсъствия по болест или заради купищата ангажименти, които неусетно никнат след като се появи детето й. Ай ти индустрията е една от малкото у нас, която може да предложи гъвкаво работно време, работа от дома и наистина бързи темпове на развитие при желание да се учи. Промяната зависи само от нас, момичета.

 

„Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш, и по-умен, отколкото си мислиш.“ – Алън Милн

 

 

Какво е любов, тате ?

 

 Резултат с изображение за дете тоалетна

Странно е как превръщайки се в родители, немислими на пръв поглед неща, събуждали отвращението ни години наред, се оказват напълно нормални за приемане след като се появи негово величество малкото бебе.

И ако с размазаната по пода каша или счупения телефон на тате можем някак да свикнем като част от израстването на детето и отрезвяването на родителя, че вече неговите потребности и вещи не са на преден план, има едни други случки, които поставят на изпитание отдадеността ни в родителството.

Една такава преживяхме с големия ни син наскоро. Всяка вечер той влиза в тоалетната с любима негова играчка, която е вярното му приятелче на това лишено от атракции място в къщата. Напоследък компания му прави лего нинджата Кай, с която разговарят, подскачат и излитат и всичко това докато детето е върху тоалетната чиния.

Самият Кай е опулено човече с размерите на малкия ми пръст, но за сина ни той е мастъра на нинджите и всеки наш опит да му предложим друга подобна играчка е надменно отхвърлен и щателно обоснован. Вече всички знаем, че Кай притежава свръхспособности да се справи с всяка лоша нинджа, а по някой път и с развилнял се родител, прескочил границата на допустимите забележки към детето си.

И така въпросната вечер, докато големия ни син беше в тоалетната с Кай, баща му изгладнял като вълк отваряше с надежда през пет минути фурната, сякаш това ще ускори процеса на готвене, а аз се борех вече час с малкия ни син, за да му сложа памперс преди лягане, от тоалетната се разнесе най-отчайващия, истеричен писък, който сигурна съм чуха съседите до последния етаж на кооперацията ни. И двамата с мъжа ми се втурнахме към тоалетната, където голямото ни момче с разширени от ужас зеници и пълни със сълзи и страх очи повтаряше как живота му току – що е свършил, защото е изпуснал Кай в тоалетната чиния…..дълбоко навътре. Нямаше ли я нинджата, нямаше живот и за нашето момче.

За късмет, разбира се преди това мисията, с която бе изпратен в тоалетната бе успешно приключена и никой от нас не можеше и да си помисли да пусне водата, преди Кай да бъде изваден от мястото, където бе попаднал. Милия Кай с всичките си свръхсили и умения и способността му да се справя с всякакви лоши хора, сега седеше и очакваше обикновения ми, лишен от всякакви свръх възможности мъж да го извади от там, защото аз категорично отказвах да го направя. Бях достигнала максимума на отчаянието си след като час по-рано трябваше да понеса последиците от това, че либерално пуснах бебе на годинка да се разхожда из дома ни без памперс, защото както бабите му настоятелно ни съветваха „трябва да му диша кожата“. В името на здравата бебешка кожа се наложи да издирвам доста време бебешкото ако под масата, около хладилника, на дивана, сред секцията, оказа се, че детето просто си го е държало в ръка….

Та сега беше ред на мъжа ми, който без много да му мисли запретна ръкави, порови в тоалетната чиния и извади Кай жив и здрав от там. След като го измихме и премина през задължителна дезинфекция бе поставен на масата за вечеря, а семейната хармония в дома бе възстановена.

 

Интересното се случи след няколко дни, когато отново седяхме цялото семейство вечерта и си разказвахме случките от деня, а големия ни син ентусиазирано споделяше кой кого си харесва в класа му и най-неочаквано направи признанието, че е малко объркан по отношение на любовта и влюбването и попита какво пък точно означава да си влюбен в някого.

 

Тогава спокойния ми и уравновесен на пръв поглед мъж се изправи и попита „Да ти кажа ли аз за любовта, за влюбването незнам много, но любовта е само една. Помниш ли като преди няколко вечери изтърва Кай в тоалетната?“ Големия ни син кимна, доста объркан, защото връзката с въпроса, който беше задал все още му се губеше „Ето, това е любов, мойто дете, да имаш до себе си някой, който няма да се замисли да направи за тебе всичко във всеки момент, даже и това да значи да бърка по тоалетните, точно преди вечеря, всичко друго сине, са само празни приказки“!

ТЕКСТЪТ Е ПУБЛИКУВАН В WWW.MAMANINJA.COM

 

 

Смотлата с очилата от първия чин

 

DSC_0073

Тя винаги седеше сама. На първия чин. Не говореше с никого нито през часовете, нито в междучасията. Чуваха гласа й единствено в моментите, когато я изпитваха или когато по принуда отговаряше на някого. След първата година вече никой не я доближаваше, а и тя не гореше от желание да е близка със съучениците си.

С годините свикнаха дори да не й се дразнят, приемаха я като част от интериора на класната стая, тя никога не участваше в щуротиите, измислени в междучасията, в организираните бягства от час или в купоните след училище. Не знаеха почти нищо за нея, освен очевидните факти – учи се добре, спокойна и тиха е, крайно скучна и слава Богу неконфликтна. Някъде на третата година в гимназията разбраха, че иска да кандидатства медицина и някак всички приеха за нормално, че прекарва времето си основно в четене и зубрене.

Последната година всички бяха в трескава подготовка за кандидат-студентските изпити, обсъждаше се кой при кого се подготвя, какви са парите, които дава на преподавателя, в кой университет ще кандидатсва и коя специалност е по-перспективна. Все по-често съучениците й идваха недоспали в училище, защото бяха учили по цяла нощ, а на сутринта ги чакаше поредното контролно в клас.  Повечето от тях знаеха, че това е единственият им шанс да се махнат от малкия град, да пътуват, да учат и някой ден да работят мечтаната работа.

Дори, когато тя рязко влоши успеха си точно през последната година на никой това не му направи особено впечатление – приеха го като поредната й странност. Проявиха типичното за тийнейджърството безхаберие, когато става дума за проблеми, далечни от техните. „В крайна сметка да прави, каквото ще, щом така е решила, ‘ма т’ва е много тъпо всеки случай“ бяха малкото коментари по неин адрес. И дните си минаваха така на бърз оборот за всички улисани в своите драми, тестове, графици. Всеки от тях вярваше, че мечтата му е най-важното нещо в този момент и нищо друго не е от значение. На бързо решиха, че балът ще е на някакво място извън града – в планината, за да не е много официално, а пък и за да прекарат за последно 2 дни заедно.

Никой не се впечатли от факта, че смотлата от първия чин отказа да дойде с тях. Дори на бала им, дори на последната им вечер заедно. Наеха автобус към мястото и заминаха всеки с новите си дрешки, с по една скрита бутилка за всеки случай и в очакване на нещо „яко“.

Двата дни минаха бързо в танци, веселби и пиянски истории, гарнирани с някоя и друга драма за това как Гошко пет години не забелязвал, че Лилето е тайно влюбена в него, а пък Мимето не казала на най-добрата си приятелка – съученичка, че е преспала с гаджето й.

Прибраха се със същия автобус, с който потеглиха, с тази разлика, че на влизане в града ги спря полицай, познат на класния им. Учителят им слезе и след кратък разговор с униформения се качи при класа.

Стоеше безмълвен, кръвта се беше отдръпнала от лицето му, а обичайното шеговито изражение бе отстъпило място на объркването, което за пръв път виждаха у него, от както им беше класен ръководител. Не знаеше как да започне, гледаше всеки един от тях и не можеше да проговори:

ТЯ се беше самоубила.

Смотлата с очилата от първия чин, която така и никой не се опита да разбере за пет години, прекарани заедно всеки ден.

После научиха, че семейството й не могло да си позволи нито да я изпрати на бала, нито да я подготви за кандидат-студентските изпити. През последната година беше проумяла, че колкото и да се труди тя никога няма да следва, защото техните нямат пари за образованието й. Сумата, която трябваше да отделиш, за да изпратиш детето си в столицата да учи за някои семейства в края на 90те беше непосилна. И докато съучениците й пърхаха около нея, превъзбудени от възможностите, които им предстоят и светлото им гарантирано бъдеще, тя беше осъзнавала, че нейната мечта да учи медицина е една смешна илюзия.

……..

 

Пиша тази история, не за да оправдая гузната си съвест, че бях част от стадото, което нито за миг не прие различния от общото звучене човек. Споделям това, защото с годините осъзнах, че зад най-високите стени се крият най-крехките хора, че зад всеки труден характер прозира истина, до която мъчно достигаме.

Споделям тази случка, защото моето дете днес също е ученик и сигурно ще срещне по пътя си различни хора, всеки със своя характер, чудатост или поведение. С цялото си сърце се надявам, че синът ми няма да допусне нашата грешка. Вярвам, че някой ще види, ще усети, ще чуе отчаяния вик за помощ през тишината и ще разтърси човека с изгубените надежди. Надявам се, че днес вие ще поговорите със смотлата с очилата от първия чин.

 

В памет на Кристиян

 

Уважаеми работодателю…

от Дани Рангелова 

 

 Dani R-38
 Аз съм на 37. Майка съм на две малки деца. Не знам кой от двата факта е по-големият ми грях в очите на българския работодател, но и отдавна вече не ме интересува. По един или друг начин този проблем за себе си съм го решила. В България, обаче има хиляди жени, които не са, защото не всяка професия предполага свободна практика и не всяка жена би предпочела този вид заетост.

 

Когато родих първото си дете преди седем години все още вярвах, че ако отделиш известно време в търсене на работа по обяви в сайтове и имаш достатъчно добро CV, със сигурност ще получиш безброй предложения от добри фирми. Трябваха ми няколко месеца, за да се убедя колко отчайващо е положението, а последното ми интервю за работа тогава за малко да приключи злополучно за „hr-ката“, на която трябваше тържествено да обещая, че няма да взема пак да забременея, /това беше последното ми намерение след една година безсънни нощи/ а също така, че ще има кой да ми гледа детето, когато то е болно, „щото тия деца толкова боледуват….“ каза ми тя, като кисело ме гледаше през отрупаното й с книги за себеразвитие бюро.

Отговорих й, че планирам да раждам всяка година, да летя до Марс, а след това рязко да сменя сексуалната си ориентация и ако ме наеме да тормозя всички момичета в офиса. Опитах се да й обясня, че поведението й е подсъдимо и ако бяхме в нормална държава до сега щяха да са я осъдили за дискриминация, но голяма полза от това нямаше.

През годините много приятелки ми разказваха истории за това как са искали многократно да сменят работата си, да получат шанс за развитие, защото вече имат необходимия опит, но щом се стигне до въпроса с възрастта или децата, рязко се оказва, че работодателят всъщност търси „човек с малко по-различен профил“. Официално причината да не ви наемат винаги е различна, когато разбира се благоволят да ви изтъкнат такава, защото в повечето случаи обратна връзка след интервюто така и не получавате.

 Така например близка моя приятелка – юрист, продължи да работи в кантората, в която й плащаха обидно малка заплата и съвместяваше задълженията си с посрещане на гости и правене на кафе, само защото имаше неблагоразумието да роди две деца докато беше там, нищо че бяха с достатъчно голяма разлика. И днес си спомням отчаяните й опити и пълните й със сълзи очи, всеки път когато ни разказваше как реагират в правните отдели на големите компании, когато разберат, че е майка на тийнейджър и бебе. Тя беше на 40. И докато в Европа точно това е възрастта, в която с удоволствие ще ви дадат възможност да растете нагоре в кариерата си, защото имате и знания и опит, тук вече е „Охоооо, ми тя на цели 40, то как сега тепърва да я наемаме“.

Друга жена с три езика и икономическо образование беше избрала да чисти рано сутрин офиси, защото само там не било важно на колко години си и дали имаш мъж и деца. Същата се беше отказала да ходи на интервюта за работа, когато случайно влязла във фирмата /имала приятелка на същото място/, в която я интервюирали преди месец за позицията „финансов консултант“ и видяла назначена девойка на 22 години, току – що завършила университет и кокетно пърхаща с огромните си мигли. Нея били назначили, вероятно защото от висотата на своите 22 години можеш да дадеш ценни съвети при консултирането на каквото и да е.

И двете жени, като повечето ми познати, са момичета, за които е важно да работят, да се развиват и да напредват в кариерата си, и двете са от онези, които не останаха вкъщи по майчинство четири, пет или десет години, а се върнаха на работа веднага след първата година, защото бяха лоялни към работодателите си. Същите тези работодатели, които решават, че не биха се справили ако кандидатстват за по-висока позиция, още преди да са им дали шанс да опитат.

Наскоро, обаче едно телефонно обаждане ме порази с факта, че нещата вече напълно са излезли от контрол. Така както бях убедена, че възрастта и превръщането ни в майки обричат на провал опитите на повечето от нас за израстване в кариерата, открих, че проблемът е много по-сериозен.

Преди дни ми се обади приятелка, с която не се бяхме чували от дълго време. Всъщност една от причините да спрем да се виждаме толкова често беше, че Деси, която завърши английска филология винаги работеше много. В първите години след дипломирането си преподаваше в езикови школи, за да натрупа опит, но през цялото време не спираше да учи. Сдоби се с две магистратури и премина през специализация в Англия, а накрая започна работа в голяма международна компания.

Никога не беше разчитала на някой друг, освен на себе си, родителите й не бяха финансово обезпечени и тя им помагаше всеки месец. Сега обаче компанията, в която работеше закриваше отделът й. Деси е на 35 – сама и необвързана – за протокола. С голям опит и много добро образование и ето ти проблем: още на второто интервю в прав текст и обяснили, че е “overqualified” /твърде квалифицирана/ за позицията и по принцип с това св по-добре в български фирми работа да не търси.

Та, уважаеми български работодателю, много бих искала да се срещна с теб, за мен ти вече си загадка. Интересно ми е как изглеждаш и какви точно са критериите ти за наемане, защото от всички истории, които са се случвали на мен и хората около мен оставам с впечатлението, че идеалният за теб кандидат задължително трябва да отговаря на следните условия:

Да има опит, но не твърде голям, защото ще вземе да ти поиска едни пари, дето е срамно дори да ги споменаваме

Да е под 30 години, защото след тази възраст особено на жените устите им много знаят.

Да няма сериозен приятел, не дай си Боже съпруг, защото това автоматично ще те задължи да питаш има ли планове за дете. Ако пък вече има дете: още по-лошо, да не дава Господ, изгони я от офиса си час по-скоро, а после напръскай със светена вода.

Да е съгласна да работи без трудов договор. Това ще ти е идеално, ако пък случайно се излъжеш да й предложиш такъв, то е ясно, че ще бъде я на минимална заплата, я на едни 500-600 лева. Няма сега да се разориш, не стига че работа й даваш, а тя лакома: и договор иска.

Да е срамежлива, неуверена и плаха, а най-добре изобщо да не си вдига главата, докато говориш с нея – това би те убедило, че тя е правилният избор. Такова момиче може всичко да понесе и то дълго време, най-хубавото е, че и през ум не би й минало да си вземе нещата и да ти каже в очите, че си задник.

И на последно, но не по значимост място добре е човекът, който назначаваш, собствено мнение да няма, каквото му кажеш това да върши, не да започне да ти разсъждава на втората седмица, че даже и предложения да дава. Ти акъл достатъчно си имаш, няма някаква си там женица тебе да те учи. Нека просто се усмихва и да си работи.

Ми, пишете ги тези неща в изискванията, бе, дами и господа – виждате не е никак трудно, така и двете страни ще са наясно, а излъгалите се – със сигурност  по-малко.